Така например, Земята, която има маса 6.10*24 кг , ако е възможно да се се свие до областта, където пространство-времето ще се затвори, ще има плътност 10 * 30 г/куб. см, а радиусът на Шварцшилд е по-малко от сантиметър –

R ш = 0,8 см.

Най-голямата планета в Слънчевата система Юпитер с масата на 318 земи, би бил област с радиус само 2,8 см - R ш .

Слънцето с маса 2,10 * 30 кг , има радиус на Шварцшилд

R ш = 3 км, а плътността му би нарастнала на 10 * 19 г/куб.см .

Галактиката с маса 10 * 11 Маси на Слънцето – има R ш = 0,03 св. г., но плътност – 10 *(-3) г/куб.см.

Между 1965 и 1970 г. съвместната работа на Стивън Хокинг и Роджър Пенроуз показва, че в черната дупка съществува сингулярност.

В такова състояние е била материята и при Големия взрив. С този термин те наричат състоянието с безкрайно голяма плътност и безкрайна кривина на пространство-времето, при което законите на познатата ни физика не са валидни, а времето и пространството имат начало и край. Но това е само вътре в черната дупка, откъдето нито лъч светлина или някаква информация могат да излязат.

“С други думи, сингулярностите в резултат на гравитационен колапс настъпват само на места като черните дупки, където са благоприлично скрити от външен поглед чрез хоризонта на събитията ."

Хокинг, “Черни дупки” от “Кратка история на времето”

И по-нататък:

“Хоризонтът на събитията, границата на пространство-времевата област, от която не може да се избяга, действа като еднопосочна мембрана около черната дупка: обекти като непредпазливи астронавти могат да паднат през хоризонта на събития в черната дупка, но нищо не може никога да се измъкне от черната дупка през хоризонта на събитията… Всичко или всеки, който падне през хоризонта на събития, скоро ще стигне областта с безкрайна плътност и края на времето.”

Черната дупка може да е далеч от звездни компаньони, някъде в междузвездното пространство, но светлината от звездите все пак стига и до нея. Направлението на светлинните лъчи могат да достигат до черната дупка под всякакви ъгли.